Mirela Ivanova was born on 11th May 1962 in Sofia. She started publishing poems in the magazine „Native speech“ as a student at the German high school. Her first collection of poems Stone Wings was published in 1985.
Author of nine poetry books, the most famous of which are A Lonely Game, Memory for Details, Disassembling the Toys, Eclectics, Seven. She publishes two collections of stories: Slowly and All stories are for you, and two volumes of journalistic texts.
She is the winner of national and international prizes for poetry: the Prize for Modern Poetry from Eastern and South-Eastern Europe, the National Prize “Hristo G. Danov”, the Prize for Literature of Sofia, the prizes for poetry “Nikolai Kanchev” and “Peroto” for Seven. Poems (with) biographies.
At the end of 2022, she was nominated for the prestigious “European Poet of Freedom” award, which will be presented in 2024 in Gdansk, Poland.
Participant in a number of prestigious European literary forums such as “Europe Writes”, “Poetry in the City”, “Donumenta”, “Fragile”. In 2008, she received from the Bavarian Ministry of Culture a one-year writing scholarship at the International Creative Home “Villa Concordia” in Bamberg.
Mirela Ivanova’s poems and short stories have been translated and published in many languages, and are included in a number of representative anthologies of Bulgarian and European poetry and prose. She has two poetry books published in Germany: A Lonely Game and Coming to terms with the cold translated by Norbert Randow and Gaby Tiemann. Seven. Poems with biographies is published in Poland, translated by Magdalena Pitlak.
Mirela Ivanova worked for more than 15 years as the chief curator of the “Ivan Vazov” House Museum in Sofia. Since 2016, she has been a playwright at the “Ivan Vazov” National Theater, on whose Chamber Stages her plays Oh, you, whatever you are… and Footnotes are performed with great success.
Летят любовните имейли, после спират
Всяка дума целувам,
отделно крилете на думите,
отделно душите на думите,
запетаите, точките, трепета
и страстта, и накрая
твоето име.
После с бутона Delete заличавам
всяка дума, крилете на думите
и душите на думите, запетаите,
точките, трепета и страстта,
и накрая твоето име.
Заличавам онзи световъртеж,
олюляването от не до да,
загубата на равновесие
и пропадането един във друг.
Заличавам градовете и влаковете,
и прегръдките в онова лято,
заличавам унеса, дъждовете и стаите,
и теб, осенен и объркан, гол и бял
насред стаите, с трите брака
и двете Германии, заличавам те.
Мой многозначещ, ронлив и безценен
като неразчетен пергамент
отпреди Христа, заличавам те с херпесите
през онази трескава есен,
с въздуха потен от грип, сърцебиене,
стонове, сливане, сън и отново, и пак.
Заличавам те с аспирините, капките,
чая от лайка, евкалиптовия балсам,
който втривам бавно и дълго
в твоето бавно и дълго тяло.
Заличавам те с наивните ти чудатости,
със суетата, с нацупените ти устни,
с всеобгръщащите ръце
и изпепеляващите ти пръсти.
Заличавам те, замечтан за една супа,
вгълбен в една книга, осенен и объркан,
многозначещ, красив
и обичан, заличавам те
и така заличавам и себе си,
любовта заличавам,
защото не я заслужаваме.
The Love Emails Fly, Then Stop
I kiss each word,
individually the wings of the words,
individually the souls of the words,
the commas, the periods, the thrill
and the passion, and finally
your name.
Then with the Delete key I obliterate
each word, the wings of the words
and the souls of the words, the commas,
the periods, the thrill and the passion,
and finally your name.
I obliterate that vertigo,
the swaying from no to yes,
the loss of balance
and the collapse of one into the other.
I obliterate the towns and the trains,
and the embraces in that summer,
I obliterate the daze, the rains and the rooms,
and you, enlightened and confused, nude and white
amidst the rooms, with the three marriages
and the two Germanies, I obliterate you.
My omniscient, crumbly parchment,
as priceless as if pre-Christ, undeciphered,
I obliterate you with the cold sores
from that feverish fall,
with the air sweaty with flu, palpitations,
moans, melding, sleep and more, and again.
I obliterate you with the aspirins, the drops,
the chamomile tea, the eucalyptus balm,
which I rub slow and long
into your slow and long body.
I obliterate you with your naïve oddities,
with the vanity, with your pouting lips,
with the all-embracing arms
and the incinerating fingers.
I obliterate you while you are dreaming of soup,
engrossed in a book, enlightened and confused
omniscient, beautiful
and loved, I obliterate you,
and thus I obliterate myself also,
I obliterate love,
because we do not deserve it.
Translated by Katerina Stoykova-Klemer
***
КАКВО СИ СПОМНИХ, НО НЕ УСПЯХ ДА КАЖА
НА ШЕСТГОДИШНАТА СИ ДЪЩЕРЯ, ДОДЕТО БЯХМЕ ЗАСЕДНАЛИ
ЗА 11 МИНУТИ В АСАНСЬОРА И ТЯ СЕ МЯТАШЕ, ОТСКАЧАШЕ
ОТ ЪГЪЛ В ЪГЪЛ КАТО ЛУМНАЛ И ЛУДНАЛ, ИСКРЯЩ
ФОЙЕРВЕРК, И СЪЛЗИТЕ Й СЕ ТЪРКАЛЯХА ОГРОМНИ,
АПОКАЛИПТИЧНИ ЗАД СТЪКЛАТА НА ОЧИЛЦАТА,
А АЗ СЕ МЪЧЕХ ДА НАДВИКАМ УЖАСА Й, ДА ПОГАЛЯ
ПОАЛЕНЕЛИТЕ Й СТРАНИ И ЧЕЛЦЕТО, ДА Я ПРЕГЪРНА
И ПРИБЕРА ОБРАТНО В СЕБЕ СИ, И УТЕШИТЕЛНО ДА Й ПОПЕЯ,
ЗАЩОТО ВЕЧЕ ЗНАЕХ, ЧЕ ДЕЦАТА РАЗПОЗНАВАТ ГЛАСА
И ПУЛСА НА МАЙКАТА ИЗМЕЖДУ 3000 ШУМА:
„Звездичке моя, не бой се,
пък и нищичко страшно няма,
пък и нали сме заедно:
бялата щерчица, черната мама.”
Спомних си всички онези места,
тресавища, изпитания, отчаяния, опити
и неопитности, в които
съм засядала до без дъх.
Засядала съм и в друг асансьор, цели два часа,
беше режимът на тока, стърчах и пушeх,
търпях и мислех, че вече не ми се търпи.
Засядала съм в самия режим, и изглеждаше,
че е завинаги, и тогава ме хвана
неизлечимата неприспособимост
към светлото бъдеще.
Засядала съм и в асансьора на родилния дом,
засядала съм в самия родилен дом,
цели 40 дни край кувьоза, край телцето ти
с кадифена кожа, кожа и кости,
и цялото омотано в системи,
кислородни банки, тръбички, иглички,
едната точно във вената на челцето,
засядала съм в надеждата като в плитчина,
засядала съм в говорене до без дъх, защото бях чула,
че новороденото разпознава гласа и пулса
на майката измежду 3000 шума,
засядала съм във всевъзможни молитви,
но тази си спомням:
„Моля те, научи се да дишаш,
дишай, дишай, звездичке моя,
дишай бавно и равномерно,
дишай бавно и равномерно.”
Засядала съм в някоя книга, идея, провал,
в ожесточаващо безпаричие,
в несправедливости,
които ме вадеха от обувките.
Засядала съм в опустошителна
синеокост и любовни страдания,
когато това ми харесваше.
Засядала съм с дни у дома,
засядала съм в несвършваща работа,
засядала съм в мълчание
като залък на собственото си гърло,
като камък на собственото си дъно.
Засядала съм в сравнения и метафори
и на границата между Австрия и Унгария,
в три призори митничарите изтърбушваха
куфари, чанти, джобове
и си мислех, че никога няма да стигна,
където съм тръгнала.
Засядала съм на границата,
отвъд която не си заслужава да се живее.
Засядала съм на маси,
в носталгии, в спомени и копнежи,
в обиди, безсилия, безизходици,
в суети и илюзии, във всенароден възторг.
Спомних си също, че всяко засядане беше
знак по пътя, още малко натрупан багаж,
още малко насъщен покой
и – о, ужас! – урок, който си длъжен
да научиш без паника.
Дишаш бавно и равномерно,
дишаш бавно и равномерно.
***
WHAT I REMEMBERED, BUT COULDN’T TELL
MY SIX-YEAR-OLD DAUGHTER, WHILE WE WERE STUCK
FOR 11 MINUTES IN THE ELEVATOR AND SHE TUMBLED,
BOUNCED FROM CORNER TO CORNER LIKE A BLAZED
AND CRAZED, SPARKLING FIREWORK AND HER TEARS
ROLLED GIANT, APOCALYPTIC BEHIND THE LENSES OF
HER GLASSES, AND I WAS TRYING TO YELL OVER HER
HORROR, TO PET HER SCARLET CHEEKS AND FOREHEAD,
TO EMBRACE HER AND GATHER HER BACK INTO MYSELF
AND SING TO HER CONSOLINGLY, BECAUSE I ALREADY
KNEW THAT CHILDREN RECOGNIZE THE VOICES
AND THE PULSES OF THEIR MOTHERS
FROM AMONG 3000 NOISES:
“My little star, don’t be afraid,
besides, there is nothing to be afraid of,
besides, aren’t we together:
the white daughter, the black mother.”
I remembered every place,
swamp, trial, desperation, experience
and inexperience, in which
I’d been stuck to the point of breathlessness.
I’d been stuck in another elevator, for two whole hours,
it was the electricity regime, I stood and smoked,
endured and thought I didn’t want to endure anymore.
I’d been stuck in the regime itself, and it felt
as if it wouldn’t end, and then I caught
the incurable inadaptability
to the bright future.
I’d been stuck in the elevator of the maternity ward,
I’d been stuck in the maternity ward itself,
an entire 40 days by the incubator, by your little body
with velvet skin, skin and bones
all wrapped in IVs,
oxygen banks, tubes, needles,
one precisely in the vein on the forehead,
I’d been stuck in hope as if in a shoal,
I’d been stuck in talking to the point of breathlessness,
because I had heard
that the newborn recognizes the voice and the pulse
of the mother from among 3000 noises,
I’d been stuck in prayers of every kind,
but this one I remember:
“Please, learn to breathe,
breathe, breathe, my little star,
breathe slow and even,
breathe slow and even.”
I’d been stuck in a certain book, idea, failure,
in an embittering lack of money,
in injustices
which shook me out of my shoes.
I’d been stuck in devastating
blueeyedness and lovesickness,
during the times they appealed to me.
I’d been stuck for days at home,
I’d been stuck in endless work,
I’d been stuck in silence,
like a morsel in my own throat,
like a rock at my own bottom.
I’d been stuck in similes and metaphors,
and on the border between Austria and Hungary,
at three in the morning the customs officers disemboweled
suitcases, bags, pockets
and I thought I’d never reach
wherever I’d left for.
I’d been stuck at the border,
beyond which it’s not worth living.
I’d been stuck at tables,
in nostalgias, in memories and yearnings,
in insults, weaknesses, impasses,
in vanities and trickeries, in a nationwide elation.
I also remembered that each occasion of getting stuck served
as a sign along the way, a little extra heaped-up baggage,
a little more essential peace
and – oh, horror! – a lesson you must
learn without panic.
you breathe slow and even,
breathe slow and even.
Translated by Katerina Stoykova-Klemer
Описание на болестта
Хотелската стая предразполага към яснота:
малко след полунощ е, новолуние, ти си тук, но и другаде,
познала си славата, като ухапване от комар е,
зачервява се кожата, дълго и остро сърби. Има
и още една подробност, не ти се живее.
Всеки ден надпрепускаш себе си, главоболно
и главоломно, зъзнеш от късна утрин до ранна
утрин, от неврозата до нирваната. Зъзнеш, когато
затваряш вратата, дори я заключваш. Все отнякъде
духа.
от климатичната инсталация, от Темза, сена,
Даугава, Струма и Стикс, духа от морето, от океана,
от коридорите на властта, духа от Космоса,
в който излял е Дельо хайдутин, от прозореца
неуплътнен, от отверстията на ненаситната плът,
от устните, открехнати да излъжат, от недрата
на кръстопътя, където в сълзи и кръв гният
жилавите ни корени, от дулото на револвера, прострелял
Поетовите Прозрения, от размаханите
над българската съдба гарванови криле, от крилете на
третия гълъб, духа от изтрития праг в твоя чужд дом,
от Хароновите весла
все отнякъде духа и зъзнеш, право в сърцето
ти духа все отнякъде право в сърцето – на решето
направено от стрели фалоси нелсънови колони
айфелови кули тръстики исуси въпроси
зъзнеш простудена от думи с гърло продрано
от единачески вой и кой ще те чуе в хотелската стая
на вселената ветровита кой
Description of the Disease
The hotel room predisposes one to clarity:
it’s a bit past midnight, new moon, you are here, but also elsewhere,
you have found fame, it’s like a mosquito bite, the skin flushes,
itches long and sharp. There’s also another detail,
you don’t want to live.
Every day you outrace yourself, headachy and headlong,
shiver from late morning to early morning, from neurosis to nirvana.
You shiver when you close the door, even lock it. Always
there is a draft.
from the air conditioner, from Thames, Seine, Daugava,
Struma and Styx, there is a draft from the sea, from the ocean,
from the corridors of power, there is a draft from the Cosmos
in which Delyo Haudutin stepped forward, from the unsealed
window, from the openings of the insatiable flesh, from the lips,
parted to lie, from the depths of the crossroads, where our resilient
roots rot in tears and blood, from the muzzle of the gun, shot
through the Poet’s Insights, from the raven’s wings flapping above
the Bulgarian fate, from the wings of the third dove, there is a draft
from the worn-out threshold of your foreign home, from Charon’s oars
always from somewhere there is a draft and you shiver straight
in the heart there is always a draft from somewhere straight in the
heart – riddled with arrows phalluses nelson columns eiffel towers
reeds jesuses questions
you shiver, chilled by the words, with a throat hoarse
from a lone-wolf howl and who will hear you in the hotel room
of the drafty universe who
Translated by Katerina Stoykova-Klemer
Най-после
Открехнах вратата
и видях неоправеното легло
струпаните по пода книги
кръглата маса и себе си в гръб
зелената ваза червения термос
жълтата кръпка върху пердето
видях Богородица с Младенеца
копие от ХVІ век лоената свещичка
угасена наполовина креслото
отрупано с книги и вестници
фосфорециращия прах в тъмното
позлатените букви по гърбовете
на дебелите речници като лунички са
и пристъпих да ги погаля
и разбрах че се връщам и още
че свободата е стая под наем
в която най-после съм у дома
At last
I opened the door just a slit
and saw the unmade bed
the pile of books on the floor
the round table myself from the back
the green vase and the red jug
the yellow stains on the curtain
I saw the Virgin Mary and her child
a copy from the 16th century the tallow candle
half burnt extinguished the armchair
full of clothes and newspapers
the phosphorescent dust in the dark
the gilded letters like freckles
on the spines of the wieldy dictionaries
I stepped inside to run my hand along them
and now I know I’m back again and know
that freedom is a sublet room
in which I am at last at home.
Translated by Ewald Osers
